И ние майки имаме. Оставили сме ги да плачат и да чернеят по нас... ♥ Йордан ЙОВКОВ
(1880 ~ 1937)
Овчарова тъжба
„ Стефане, синко, Стефане
дето си, обади ми се! “ ~ Народна ария
Една лятна вечер ние с дяда Въля, остарелия горски жандарм, седяхме под огромните орехи край село. Слънцето потъваше зад горите на Разбойна и отсреща по сините зъбери на Балкана догаряха пурпурните огньове на вечерната зара. Току над нас се издигаше висока камениста чука, цяла към този момент обхваната в сянка, прилична на огромна птица с отпуснати крила, под която се гушеха една до друга като пилци къщите на селото. А директно по ребрата на тая чука, като нагъната черна лента, се тъмнееха кориите.
Те бяха три: Черковната, Старча и Циганската. Но духаше ли вятър, шумеше всеки път една, а другите мълчаха. Спуснеше ли се долнякът откъм равна Ромъня и залюлееше клоните на Черковната, тя зашумяваше, а Старча и Циганската, останали на завет, мълчаха: те като че ли слушаха старите хайдушки митове, които Черковната им разказваше. След няколко дни пък, при смяната напразно, със същия мрачен и загадъчен език, те заговорваха на Черковната.
И аз не зная различен спомен от детинството, изпълнен с такова обаяние, както диалога на тия остарели гори. Помня по какъв начин, дребни деца, излизали сме през летните звездни вечери на двора, гдето се тъмнееха чемшири. На север в светлото небе виждахме да се отсичат тъмните върхове на кориите. Долиташе до нас застрашителен звук оттова: като че ли хиляди потоци лееха невидими струи, бучаха водопади или като че там, в недрата на гората, бяха се натрупали юди и самодиви, играеха по зелените хорища, викаха, смееха се.
– Черковната хучи, ще се скапе времето – казваше просто майка ни. Полъхваше студ, някоя звезда се откъсваше и падаше от небето и ние бързахме да се приберем в къщи. Ние минимум мислехме, несъмнено, за времето. Ние се прибирахме и отнасяхме в себе си единствено трепета на страха и на любознанието за това, което ставаше вън, което ставаше в кориите, под тъмния свод на зашумелите вековни дървета.
И тая вечер Черковната шумеше. Шумеше, само че още безшумно, сдържано. Ние гледахме с дяда Въля към поляната в подножието на Старча. Там играеше хоро. Но ето гайдата млъкна, до нас долетя вълна от смехове и висок диалект, спуснаха се към село чевръсти моми на групи и поотделно. Както беше обичаят, те бързаха да сграбчен менците си и да дойдат отново там за вода.
– Хубаво се веселят младите! – рекох аз на дяда Въля.
Както си правеше цигара, дядо Вълю подвигна очи: нещо подигравателно светна в тях, на устните му заигра усмивка.
– Хм... туй нищо не е – каза той. – Де едно време? И момите бяха други тогаз, и момците.
– Де другошното – продължи той по-късно. - Де оная скъпа одеждa? Да можеше някак да видиш някоя мома натруфена и нагиздена с тогавашните тия облекла. Ония ми ти елечета от червен и зелен атлаз, грейнали като слънце; писаните божигробски престилки, алените терлици с копринен цветен шнур, вървите с махмудии и рубета. И какви хубавици имаше тогаз! Бели и чернооки, високи, а косите им стигаха чак до под пояса им. Ергените, все персонални овчари – юнаци бяха и те. Какво хоро е ставало там, на Златна Ореша. Колко пъти, помня, Стефан е свирил от корията, а хорото играеше долу по кавала му. Ти чувал ли си за Стефана, за хайдутина?
Той беше пастир – един от тогавашните овчари с пискюллии чанти и дълги геги, на които стадата затъмняваха поляните, като че припадаше тъмна мъгла. Таквиз овчари към този момент няма. Рядко имаше някой да се мери с него по красота и мощ, само че прочу се най-вече той с това, че никой не умееше да свири на дудук като него. Момите и булките, които белеха платна на Ореша, изправени с платната в ръце, стояха като вкаменени и слушаха свирнята му. Пътници се спираха измежду пътя си, забравяха се на конете си и не можеха да му се наслушат.
Лете Стефан пасеше стадото си по зелените поляни на Балкана, пладнуваше под дебелите яворови сенки. Но щом дойдеше есен, щом поляните посърваха, шумата на гората се зачервеше и гъсти мъгли плъзнеха по гребена на Балкана, като големи змии – тогаз той, вкупом с всички овчари, слизаше от планината. Кавалът му обаждаше, че си е дошел, момите отиваха за вода на най-далечната чешма, та да го видят. Но в село Стефан малко стоеше – ден-два, едвам раздаде чаканите армагани, писани хурки и кобилици. Скоро той заминаваше за юг, накъдето заминаваха и жеравите, накъдето заминаваха и огромните стада овце, тъй като него време овчарите прекарваха зимата долу в полето на Ромъня. А през пролетта, когато кукувицата закукуваше в зелената шума, тя обаждаше, че овчарите се връщат.
Тъй ставаше всяка година. Но последната пролет Стефан се върна доста изменен. Замислен беше, печален, не слизаше в село по огромните празници на хорото, с другарите си беше безмълвен и студен. Явно беше, че таи нещо в душата си. Но остарелият кехая знаеше всичко, знаеха го и другите овчари.
– Взе му мозъка оная долченка – говореше кехаята на дружината овчари, когато от време на време, насядали на огромно колело, се хранеха вкупом, – взе му мозъка, не ще го биде...
Овчарите поглеждаха след Стефана и се позасмиваха. А той, прав и тъничък като топола, метнал беше към този момент пискюллията чанта през рамото си, сграбчил беше гегата и ямурлука си и отиваше след стадото си. Гледаше час по-скоро да се отдели настрани и да остане самичък. Винаги странеше така. И постоянно, когато падаше тиха топла нощ; когато цялостният месец плуваше пред рояк дребни звездици; когато Балканът, загърнат в сребърна мъгла, се изправяше като стена, а горите мълчаха в черни сенки – той, разпръснал стадото си в огромна вита дъга след себе си, вървеше по някой хълм и свиреше. Кавалът му не свиреше, говореше; ту се издигне нагоре-нагоре и затрепти във екстаз и наслада, ту се огъне надолу и ниско заплаче, зареди. В тия часове капчиците на росата се събираха по тревите и светеха като сълзи. Но ето Стефан оставяше тая жална ария и започваше друга, радостна, за хоро. Ставаше радостно навсякъде; месецът, извърнат към този момент към гората, се смееше, звездите бързо-бързо трепкаха. В глуха дълбока въздишка изпискваше най-сетне кавалът и млъкваше...
Мина лятото и Стефан повече не можа да таи. Когато пристигна време да върви в Ромъня, той сподели на майка си, че ще се ожени за Елена, русокосото момиче на дяда Никола, в къшлата на който прекарваха всяка зима. Майка му нищо не сподели, само че отиде и обади на брата си, фамозния и богат чорбаджи Димчо. Негови бяха овцете, които Стефан пасеше. Чорбаджията кипна от гняв, развика се и се разгълча, че не желае за снаха боса и лиха селянка. На сестра си той сподели, че тая зима Стефан ще прекара на Балкана, а скрито прати кехаята с хабер до бащата на Елена, че Стефана са го сгодили и през неделята, що иде, ще го женят. Повярваха хората и кое от болежка, кое от позор, още същата зима ожениха Елена за други.
Да беше различен мъжът й, Стефан би го умъртвил. А той му беше събрат и за побратимство с него той беше се клел в църква. Стефан се върна, само че не се прибра нито в къшлата, нито вкъщи си. Оттогава той се изгуби. Скоро една нощ къщите на чорбаджи Димча пламнаха. Не беше загадка за никого, че това е страшното възмездие на Стефана, че той е към този момент бунтовник, че се скита наоколо из Балкана със страшни закани против вуйча си. Той ходеше повече самичък и никого не задяваше. Мнозина чуваха кавала му из гъстите усои. Майка му, останала напълно сама, беше обезумяла от тъга. Последните думи на Стефана не й даваха мир. „ Ти си крива - беше й споделил той, – ти ме раздели от Елена. Не желая към този момент да те видя! “ Често, чула от хората, че Стефан го видели някъде, тя отиваше там, скиташе се по Балкана и нейният обезверен и жалък зов будеше самотиите. Но Стефан не излизаше.
А на други той се показваше. Той слизаше и на хорото даже. Неведнъж, когато на Старча се люлееше огромно хоро, из гъстите дървета на корията се зачуваше дудук. Всички млъкват, сладките звукове на кавала ги превземат като магия. Моми и момци се споглеждат и си шушукат: „ Стефан е, ей го, с тайфа е. “ И ето от горната страна, от корията, кавалът засвирва на хоро. При тия бясно радостни и игриви звуци никой не може да се удържи. Лицата светват усмихнати, ръцете сами се подават и в момент се залюлява чудно хоро, хоро без диалект, без звук. Очите са наведени, всички, заслушани в кавала, играят мълчешком, чува се единствено равномерният отсечен тътен, звънят единствено гривни и гердани. Жално изписква кавалът и млъква. Всички с въздишка устремяват очи нагоре, гдето сред огромните дървета се губят няколко сенки.
Из селото бързо се разнасяше мълвата: Стефан дохождал, Стефан свирил на хорото. Дочуваше и тя, злочестата му майка, и когато последните моми и булки се прибираха от чешмите, по стръмния хълм към кориите пристъпваше черна сянка. Това беше майка му. Момите се спираха и чуваха да долита до тях сърцераздирателният й зов, който заглъхваше в тъмнината и в шума на кориите. И когато в хладната заран на другия ден Стефан и другарите му се събуждаха под кръстати буки, под които бяха прекарали нощта, надалеч по голите сипеи те виждаха да крета жена. До тях доближаваше слаб, трогателен зов.
– Стефане, отново майка ти!
– Излез, покажи й се най-сетне, майка е.
– Ах, туй не се търпи към този момент! И ние майки имаме. Оставили сме ги да плачат и да чернеят по нас, желаеме да ги забравим. А ето всеки час майка ти ни спомня за тях. Не може към този момент, сърце слабее, кураж се губи... Стефане, огромен грях ще сторим, ще хвърлим-майка ти ще убием!
Тъй говореха суровите и мрачни хайдути, чиито корави сърца даже бяха трогнати. Но Стефан не чуваше. И все така, подпрял глава на ръка, стоеше умислен и печален. Наскоро по-късно той се изгуби. Майка му в никакъв случай не разбра къде е самотният му гроб.
Дядо Вълю свърши описа си. Замълчахме и двама и станахме да си вървим. Припадна здрач. Душата ми беше претъпкана с картините на чудния роман. Черковната глухо шумеше. И мене ми се струваше, че виждам приведената фигура на майката да пълзи по сипеите, стори ми се, че слушам обезверения й зов.
Черковната шумеше. Сякаш тя разказваше скръбната и горка повест на овчаровата горест.
Из сборника: „ Старопланински митове “, Йордан Йовков, изд. „ Български публицист “, 1948 година
Снимка: Йордан Йовков (1880-1937), Институт за литература - БАН,
